Живея тука — между блок и градина,
панелка, слънце, ракия и сянка на бора.
Мечтите ми – високи, но джобът ми тесен,
в бюрокрация плувам, но пак съм с интереса.
Съседът псува, баба пече чушки,
децата ритат топка на улица с дупки.
От село до града – едни и същи мечти,
да оцелееш с чест, без да паднеш на колене ти.
България – земя на рози и бури,
тук се раждат герои, но често са в мъгли.
Между Дунав и Пирин, сърцето тупти,
въпреки всичко – тук душата ми гори.
Имаме всичко – природа, храна,
но често живеем със вяра и рана.
Политици обещават, но после забравят,
а народът мълчи и пак сам си оправя.
На пазара – баба с домати в чанта,
в очите ѝ виждам история свята.
Децата заминават с билет еднопосочен,
а тука времето върви по спирала безкрайна, но точно
България – земя на рози и бури,
тук се раждат герои, но често са в мъгли.
Между Дунав и Пирин, сърцето тупти,
въпреки всичко – тук душата ми гори.
Имам глас, ще го вдигна, ще кажа какво боли,
не съм от ония, дето гледат и мълчат встрани.
Ще остана, ще строя – тук мечтата ми ще живее,
в България, братле – дори когато ни вали.
Животът тук не е лек, но е истински, суров.
Сълзи и смях – всеки ден, всеки зов.
Но знам – от Балкана до морето синьо,
това е мой дом – и няма да отмина.