Сред дивата природа, там където птиците пеят, дърветата шепнат, а здравият разум отдавна е напуснал сцената, се появява той — философът на флората, гурме гуруто на глухарчето. С лице озарено от вътрешна светлина (или слънчев удар), той върви гордо из гората, дъвчейки невинно маргаритче, сякаш е открил тайната на живота, Вселената и всичко останало – в чинийка с мъх и коприва.
„Това е естествената храна!“ – казва той с мазна усмивка, докато си пъха люляков цвят в устата като някакъв кулинарен шаман, дипломиран в академията на елфите и гоблините. Вероятно, според него, „Флората е новата философия“, а хлорофилът – заместител на мозъчната активност.
Приятелите му (поне тези, които още не са избягали с крясъци) го гледат с объркано възхищение – не толкова заради мъдростта му, колкото заради способността да не умре от отравяне след обяд от диви теменужки и мухоморка „за вкус“. Той вярва, че всяко цвете носи послание от вселената… за съжаление, посланието често е „Не яж това, бе, глупак!“.
И все пак, нека не го подценяваме. Това е висш пилотаж на абсурда – интелектуален фастфуд за онези, които смятат, че логиката е буржоазно изобретение, а здравият разум – излишен лукс.